Има хора, за които всяко едно малко нещо, което се случва, както и всяко едно нещо, което го има, е изключително интересно. Такива хора ни се виждат странни, без да се замислим, че без тях светът би станал много по-непривлекателен и еднообразен. Често мислим за тях като за своенравни ексцентрици, или пък прекалено затворени в себе си чудаци. А може би са затворени за да се предпазят от нас?

Такива хора са изключително любопитни, като котките. И в своето любопитство проявяват наивност, достойна за малки деца, може би затова са и толкова раними. И като котките се вглъбяват до полуда в малките неща, които правят. И го правят с такъв интерес и с такава страст, че на нас понякога ни се иска да бъдем като тях. Именно това е най-важното у тези хора - те ни карат да се възхищаваме на света в който живеем. А той, както е казал Лайбниц, е най-хубавият възможен.
И тези хора-котки си играят със света като с кълбо прежда, защото именно те имат силата да разплетат конците му. После внезапно се отказват от тази игра и насочват вниманието си в съвсем дуга посока. И правят това толкова често и толкова рязко, че в опитите си да ги следим не получаваме нищо друго освен мъчително главоболие.

Един от съвременниците на Френската революция имаше отлично изказване: "Братя мои, живеем в свят, в който сърцето трябва или да се пръсне, или да се вкамени". Хората-котки изглежда поддържат сърцата ни в някакво междинно състояние, като в същото време залагат на карта собствените си сърца, които бият със скоростта на света.