"Чух, че са ти подарили роза"


Колко ли трябва да обичаш един човек, за да го чакаш повече от петдесет години?

Все още не съм довършил книгата. Остават ми около 30 страници, но смело мога да кажа, че съм зашеметен.

Един разказ за важните уроци, които се случват на човека: урок по очакване, урок по любов, урок по търпение (тук издигнато на трона на невероятната и близка до лудостта упоритост), незаменим урок по изчакване, а в същото време една лебедова песен за времето, когато писмата са били основно средство за комуникация между ухажваната благоверна дама и нейният изтънчен преследвач. На човек чак му става драго, дори и малко тъжно, от безбройните опити на този чудак Флорентино Ариса.

А историята е вдъхновена от любовта между майката и бащата на автора - не по-малко интересна сага за копнежа по някого. И една омагьосана история.

"Не можех да спя от яд, че мисля за него, но най-много яд ме хващаше, че колкото повече се ядосвах, толкова повече мислех." 
Това изречение на майката на Маркес обяснява всичко. 

И думите на бащата: 

"С тази роза предавам живота си във вашите ръце".

Великолепно:)