Когато бях малък, често ми се случваше да слушам музика, която ме омагьосваше. Не мога да го обясня много добре, но просто слушах с полуотворена уста и попивах всичко, като се съсредоточавах върху някой от инструментите, слушах предимно него, а останалите стояха като фон. И така ги редувах.

Тази вечер ми се случи нещо, което не бях изпитвал от много дълго време - концерт, на който през цялото време втрещено зяпах към сцената, без да мога да помръдна. Концерт, на който всяка нота си беше на мястото, без да бъде натрапчива, да дразни слуха или да натоварва. И за първи път от много време аз забравих да мисля за всичко останало...

Един Глас обиколи залата, натисна слуха на публиката към земята и го накара да моли за още. И докато слухът беше твърде зает да слуша (и да се моли), ръцете изпитваха приятната подпухнала болка от непрекъснатото ръкопляскане, очите се радваха на всичко, което виждаха, а душата се опитваше да кацне отново на земята. Безуспешно.

Аз съм от хората, които хвалят много трудно. Но фадото на Дулсе Понтеш не е само музика. То е особен разговор на португалски с публиката, която въпреки че не говори езика, разбира много добре какво й казват.

Тази музика връща спомените (както вече май беше казано). Запраща изминалия ден в прашасалия ъгъл на забравата, удря звучен шамар по бузата на вниманието, а след това просто присъства наоколо.

Навсякъде.
И нищо друго. Тя е напълно достатъчна.

Тази музика танцува сама, като много добре знае, че всички я гледат. Плаче така, че устата на хората, които я слушат, пресъхва, но не от състрадание, а защото всичко мокро отива към очите. Вдъхновява така, че принуждава ръцете сами да се удрят в отчаяно преследване на нейния ритъм. И се чувства страшно развеселена от това. Отначало боли.

А след това ускорява ход, предизвиквайки оживление по редовете, прави кратка пауза и внезапно избълва рояк от думи и ноти, които действат като заповед на ставите да изправят слушащите, да ги накарат да забравят обхваналата ги досега носталгия и да подскачат.

Тази музика има сърце. И го раздава. Сами виждате...


Малко преди края представи музикантите. Един по един, за да изрази напълно заслуженото уважение, но и да покаже, че виртуозен оркестър може да бъде съставен само от виртуозни изпълнители. И това беше тяхната кратка, но велика слава. И онова чЕло (къде са ми ударенията - може би слушат и те)...

Днешният концерт е последен за тази година. За да остави възможно най-пъстрия спомен за дай-добрия концерт в зала, на който съм бил...