Една колежка пише книга. При това се оказа, че напредва.
"И изведнъж целият й живот се оказа изпълнен със смисъл" - казваше снимка в Интернет.
Да пишеш книга е занимание отговорно. И трудно. И самотно. То е нещо като да хванеш купчинка пластилин и да оформиш някаква фигура, нещо сложно, което хем да изглежда добре, хем да е интересно като съдържание.
А текстът на една книга понякога има навика да се изплъзва от писателя и да му бяга, да се крие, да се извърта и да чупи моливи. Тежко е да се овладее, то е все едно да опитомиш диво животно. Трябва една малка идея да се роди, да се развие, да се полива с достатъчно упоритост и ентусиазъм, да порастне и да добие очертания, а след това да бъде оформена окончателно. Бавен, сложен, мъчен, но пък затова интересен процес. Но има и друг - когато една книга се пише сама, на един дъх. Случва се рядко, но пък крайният резултат е изключителен.
Но някои успяват - и могат да пишат интересно. И стават толкова добри, че могат да ти говорят и за чувал с картофи, а ти да зяпаш в захлас.
Та замислих се аз каква книга щях да напиша, ако имах право само на една. Какъв жанр, колко дълга, с какви герои, с какво послание - защото една книга трябва да има послание - без значение дали то е в една глава, в едно изречение или дори в една дума. Една от любимите ми, която мноого често цитирам - "Хазарски речник" на Павич - крие послание в разликата между двата варианта на книгата - а тя е именно едно изречение.
Дали ще бъде нещо като семейна сага - да кажем като прясната в главата ми "На изток от Рая"; или иронично-остроумна - като книга на Пратчет; или тъжна - като "Сто години самота"; или да разказва за един живот - като "Синухе Египтянина"; или нещо съвсем различно.
Засега не успявам да си отговоря.
Ако имате право да напишете една книга в живота си, каква ще бъде тя?
20.11.2009 19:06