Съседът умря.
Имам къща в малък град, в който съседите се познават отлично. По една случайност през уикенда бях там. И вчера пристигна новината.
Три операции за рак на дебелото черво в рамките на две години. Ужасни мъки. Мъж на 47 години, иначе жилав и работлив. И много добър баща на двама сина.
Цялата улица беше попарена. Хората се движеха почти на пръсти, тихо. И дори си говореха шепнешком. Сякаш да не го събудят.
С децата му сме израстнали заедно. Никога не сме били много близки, но когато дълго време живееш близо до някого, се научавате да се уважавате и цените взаимно. И да си помагате, когато е необходимо. С дребни неща, но винаги на място.
Бащата на покойния е мъж суров, сериозен, който рядко показва чувствата си. Когато отидох при него да му изкажа съболезнования, той изведнъж рухна, потопен в черна скръб. Разрида се на рамото ми и каза: "Лошо стана, Ицо, лошо." Само това. И ми беше странно и мъчно едновременно.
Тогава разбрах, че у човека най-бавно старее мъката. И че едно от най-лошите неща, които могат да се случат на някого, е да надживее собствените си деца.