Уморени от напразните, но вечни опити да си пробием път с тиха свещ през тъмната и сурова материя на познанието, избрахме друга посока и избрахме да пресрещнем безкрайното. Вглъбихме се в себе си и създадохме нов и интересен свят. 

Свят за нас, от нас, към нас. Но и за останалите. В него можем да останем насаме със себе си, но и заедно с другите. А когато сме достатъчно вдъхновени, имаме дори смелостта да споделяме, с крехката надежда, че ще бъдем разбрани. Но дори и това да не стане, у нас остава увереността, че поне сме опитали. И като донкихотовци се утешаваме, че ако не сме извършили нищо добро в рамките на този свят, поне някой ден ще умрем със силното желание да го направим. 

И рисуваме себе си - с четка, оставяща петна и извън платното, но накрая обикновено сме доволни от резултата. Можем понякога да бъркаме цветовете, къщата да е синя, а небето - червено, но нали това е нашият свят? Какво ни пречи да е такъв, след като ни допада да живеем в него? А онези, на които това не им харесва, си създават собствен свят и колкото и да отричат, в него се държат по същия начин.

Е, може би рисуват с различни цветове... 

Но онова, което се случва накрая, независимо дали рисуваме пейзажи, животни, плодове, цветя или хора, е едно и също - автопортрет, в който самите ние потъваме.