"Питаш ме, мила моя, колко дни съм те чакал насред света, за да ти кажа няколко думи поне. Питаш ме дали когато навън вали, се крия под навеса на собствените си спомени, за да не призная пред себе си, че бих предпочел да съм премръзнал и мокър до кости, но да знам, че мисълта за мен те топли. Питаш ме дали бих търпял болки и унижения, за да получа накрая твоята поощрителна усмивка...

Питаш ме как те обичам...

Без сили за любов останах. Прекалено дълго чакане, твърде много пропуснати възможности, твърде малко срещи... И никога не исках да повярвам, че жената иска, давайки, а мъжът дава, искайки. Каквото и да било – страст, омраза, горест, мъка. Но накрая разбрах, че у човека най-бавно умира душата, дори и в нея да не е останало нищо. И като в разбито огледало се оглеждам, и сякаш счупените стъкла се забиват в мен като остриетата на твърде неприятна обида или на несподелената истина, заради която въздухът пращи от напрежение. А думи съм насъбрал, искам да ги кажа, но не мога, защото с горчивина разбирам, че няма да има смисъл от тях. Празно е пространството между нас, вместо в него бясно да прехвърчат погледи и усмивки. Безпомощна, смирена гримаса, с която признаваме, че желанието го има, но чувствата са забравени. И седим двама с теб, два обречени двойника...

Накрая останах сам, фалшив клавиш на отдавна забравено пиано. Едно въже, провесено над бездна. Едно опасно “отвъд”, едно опасно вглеждане, едно опасно поклащане, един опасен трепет и...възпиране... И път пред мен, по който аз не смея да поема сам. Защото се страхувам, че на края мога да открия онова, което винаги съм искал. Толкова се страхувам, че съм готов да направя необходимото, за да бъда принуден да не вярвам повече в него. Това е може би единственият начин да съм напълно сигурен, че то няма да се случи. И, странно, изобщо не съм спокоен заради това.

Просто съм...натъжен..."