Случвало ли ви се е да усетите, че пространството около вас е празно и че трябва да го запълните с думи, каквито и да са те, но да не можете да кажете нищо? Да усещате как всяка секунда капе като от система, пълна с нещо мазно? И как мълчанието хапе огромни залци време, без дори да успеете да се противопоставите на това, макар и само с вик? И как постепенно това ви става безразлично, тъй като всичко е загубило смисъл? Защото усещате как нещо значимо ви се изплъзва като капчица пот по гърба, която не можете да изтриете с ръка. Толкова малка и същевременно толкова важна, по-важна от всичко останало, поне в този момент.

Някой ден, някога, ще успея да изкореня исторически сложените капчици пот, които така са полепнали по мене и пълзят надолу по гърба ми, че ги смятам за мой неизменен атрибут, обичам си ги, гледам си ги, свикнал съм с тях и изобщо не ми дреме, че те са основната причина за дълбокото неразбирателство с по-голямата част от света...
Някой ден, когато това стане, ще мога да застана смело до някого и да му кажа: "Виж, вече съм различен! И го знам!"
Някой ден няма да чувствам топка в стомаха, когато си спомня за такъв момент, няма да давя в бира мъката си по изгубеното време, няма да мрънкам на приятелите си, нито ще се мръщя обидено на този и онзи, който ме е взел присърце...или пък ще се преструвам на весел...
Някой ден. Не днес. Не утре.
Някой ден...

Сега ми дайте бутилка бира, да я изпия и да замеря Света с нея...