Цветовете биват три основни вида: топли, студени и зелено.

Зеленото е преход. Междинна станция, където окото спира, за да си почине от изнурителната гледка на останалата палитра от тонове. Гора, трева, листа, но не и през есента. Защото есента е сезонът, в който зеленото спи своя зимен сън. А зимата...през зимата зеленото облича бял кожух, защото и на него му е студено. Но не спи, а само чака малко слънце, за да излезе на разходка, под формата ту на бор, ту на ела... до следващия сняг.

Изобщо, представата му за сезони е малко, хм, сбъркана. И тази за алкохол, защото през цялото време се налива с мента. Не, че ментата е лоша, напротив. Но се пие при определени обстоятелства. А при него спирка няма. Освен за да се разнообрази с някоя неузряла ябълка.

Обича хълмисти места, където ветровете се срещат и от силното триене о тревата им растат бради. А след това заминават някъде, като оставят след себе си една силно притисната към земята зелена картина, която като че се страхува да се изправи. И само някаква странна четка като че ли оставя петна от глухарчета и доволни крави, бодро махащи с опашка, за да пъдят мухите.

Като цяло зеленото е един спокоен, уравновесен цвят. И това е напълно нормално - тъй като играе ролята на посредник, а посредниците са именно спокойни и безпристрастни, нали? И като малко дете се опитва да помири родителите си, които са от двете страни на барикадата - сиьото и жълтото - дори и в дъгата. Тежка участ, наистина. Защото е тъжно, когато не можеш да заемеш крайна позиция, а като Протагор от Абдера (или беше Горгий от Леонтина?) се опитваш да търсиш мярата на всички неща - за съществуващите, че съществуват, а за несъществуващите, че не съществуват. Въпреки че понякога се убеждаваш, че за определени неща мяра не може да има.

Отдавна Том Джоунс е изпял песента за зелената, зелена трева. Но не толкова отдавна Том Ханкс опита да премине по зеленият път... И успя ли?