Двамата с теб сме от различни светове.

И може би затова привличането е толкова силно. И надеждата толкова ярка. И мечтите толкова близо. И погледите толкова крехки – все едно очите ще се разпаднат, когато зениците се срещнат. И движенията са по-изящни, а стъпките – по-леки.

Една разходка в парка, през есента. И тишина. Но не обикновена тишина, а отсъствие на какъвто и да било шум. Освен нечутия ритъм на сърцето, което сякаш всеки момент ще спре – но това е само, защото бие толкова бързо, че все едно е застинало. Бие със скоростта на Любовта.

И едно танго. Всичко танцува – очите, ръцете, краката. Косата. Гласовете – най-вече те. Можете да го усетите по стакатото при всяка среща, уж случайна, на думите. Когато все едно се похлупват една с друга, оплитат се и падат, но на тези, които умеят да чуват отвъд нещата, им става съвсем ясно, че те всъщност танцуват танго.

Искаш ли да изтанцуваме едно танго с думи?

Или предпочиташ просто да си помълчим заедно? Като онзи китаец, който търсел хора, забравили за думите – за да си поговори с тях.

Всичко това някак си витае наоколо, присъства дори в прахта, защото тя прониква навсякъде, облича се в думи или форми, нарича се другояче, нарича се смях или любов, и страст или ликуване, а също и цирк или живот, ако трябва да му се дадат някакви по-външни и съдбовни имена, и няма от него спасение, а само от време на време го забравяме, за да се сетим за него почти веднага след това, което е може би най-важното...

Играем на дама с Любовта. Използваме я вместо камъче. “Отгоре е Небето, отдолу – Земята”. Много е трудно да стигнеш до края с камъчето, почти никога не си правиш добре сметка и то излиза извън очертанията. Все пак полека-лека придобиваш необходимото умение да преминаваш през различните квадратчета и един ден се научаваш, че е необходимо много търпение, за да стигнеш с камъчето до края и след това да се върнеш. Търпение и упражнения. Защото Любовта е нещо, което се научава и упражнява. И нещо, “което трябва да се открадне. Защото ако не крадеш от себе си всеки ден малко време за любов, каква любов е това”? Лошото е, че тъкмо тогава, когато почти никой друг не се е научил да стига с камъчето до края, детството внезапно свършва и попадаш в романите...в размишленията за друга Любов, до която пак трябва да се научиш да стигаш... И не ти остава нищо друго, освен да изпишеш един куп хитанхафори и да благодариш на хора като Кортасар или Павич, на Дамянов или на Пушкин, дори и на скитника, който топлеше малкото кученце миналата година, когато зимата беше по-сурова; за това, че всеки от тях те е научил поне на една малка стъпка към следващото квадратче в играта на дама. Нещо, на което училището не успя да те научи.

И тангото продължава с други ноти. И танцуващите, дори и без да го съзнават, също са други.
“И вървим ние с теб – два обречени двойника”...

И световете се срещат. Рядко. Но срещнат ли се, всички научават за това. И се усмихват. Както правиш и ти, докато четеш това.

Това е филмът. Това е музиката. Друго няма. 

(В текста са използвани откъси от "Стъкленият охлюв" и "Игра на дама", както и цитат от Валери Петров)